Този разговор се състоя в софийско кафене през октомври 2018 г. Беше първото интервю, което пожелах да направя за новия вестник К. Той се създаде като продължение на вестник “Култура”, “прибран” от неговия собственик Божилов, който притежава фактически вестника от 2007 до средата на 2018, но реши, че е негов от създаването му (1957) и дори си позволи да сложи главата на вестник “Култура” на списанието, със същото име, което произведе. Това пояснение се налага, защото паметта българска е изключително кратка. Още по-кратка става тя, когато в нея се поместват не съвсем красиви факти.
От разговора ни, преди три години и половина, в творческия живот на Албена Данаилова има още хубави промени. От миналата година тя е професор по цигулка във виенския университет. Имах възможност да присъствам на нейния часове на майсторския й клас в Русе, в рамките на фестивала “Алегра” и да констатирам колко внимателен и задълбочен педагог е, с какво внимание подхожда индивидуалността на всеки свой студент.
Мисля, че припомнянето на разговор от подобно естество носи информация, която би била интересна за всеки, който има навик да отваря блога. Затова го публикувам.
– Албена, този път идвате в София, за да проведете майсторски клас. Откога имате влечение към преподаването на цигулка.
– Това всъщност е нова роля за мен, защото аз нямам професорско място, клас, работила съм като асистент на моя учител в Германия в продължение на два семестъра. И имахме такъв предмет във Висшето училище, в който изучавахме как да преподаваме на студенти…
– Методика…
– Да, беше интересен, защото беше практически. Човек преподава част от концерт, след което има обсъждане на начина на преподаване. Освен това, в моята фамилия има двама преподаватели – баща ми – по цигулка, а майка ми – по пиано. Човек очевидно израства с тези разговори по темата. И затова цялата тематика – и педагогиката, и методиката, не са ми толкова чужди, но нямам голяма практика.
– Интересно ли ви е?
– Да, по този начин мога да си отговоря на много въпроси, виждайки какво правят другите и пробвайки с тях различни неща, експериментирайки дори, ако се наложи.
– Вече 10 години сте концертмайстор на оркестъра на Виенската опера, съответно и на филхармонията. Преглеждам от време навреме плановете на операта и на оркестъра и най-напред бих искала да ви попитам каква е вашата заетост, например, за една седмица?
– Много е различно, защото понякога, въпреки че имам още трима колеги, трябва да свиря всеки ден и то не по веднъж. При положение, че някой е на турне, както често се случва – половината от оркестъра е на турне, или някой от тях има концерти, както и аз имам, тогава свиря и в операта, и във филхармонията, общо взето, всеки ден.
– Разбирате се помежду си.
– Да, за щастие, професионалните ни отношения са чудесни.
– Като казвате, всеки ден в оркестъра и в операта, това означава всеки ден репетиция и на двете места, така ли?
– Да. Или сутрин – оперна репетиция, следобед – филхармонична, а вечерта – представление. Рядко са три сеанса, но два пъти на ден е много често.
– И колко работни часа ви се събират – с двете репетиции и спектакъла?
– Има дни, в които излизам в 9 сутринта и се прибирам в 22.30. Е, не се случва постоянно… Но в тези дни се събират 8-9 часа свирене. И като се има предвид какво си изразходвал в тези часове, е доста. А като концертмайстор изразходването е още по-голямо, защото си отговорен за много от нещата, които се случват.
– При такава заетост как поддържате инструменталната си форма? Защото вие поемате и други ангажименти – солови концерти, в камерни състави. За последно ви слушах във Варна пред юли с Пламена Мангова, когато изсвирихте една чутовна Кройцерова соната. Но за да сте в такава форма, свиренето е различно.
– Благодаря ви за оценката. Ние нямахме повече от една репетиция с Пламена, но сме я свирили заедно преди години. И очевидно, двете много добре се разбираме. Но формата се поддържа с повече солови ангажименти, защото тогава се налагат точно този вид упражнения, които работим в момента със студентите на майсторския клас. Въз основа на опита, който вече съм натрупала, се старая за възможно най-кратко време да постигна неща, за които преди ми е трябвало повече време. Мисленето преди правенето спестява много.
– Работите в един изключително авторитетен за Европа институт. Разбира се, аз много обичам да ви гледам на 1 януари, когато сте на първия пулт на Новогодишния ви концерт – май повече заради вас го гледам… Но въпросът ми е в друга посока – чувствате ли някаква промяна в позицията на класическата музика в Австрия, например свиване? За да се увеличи територията и времето на ентъртейнмънта?
– Какво да ви кажа? В Германия закриват оркестри – при това в държава, която е център на класическата музика. А в Австрия обикновено правят това, което се случва в Германия, но с десет до двайсет години закъснение. Значи, ако ни удари тази вълна, това ще се случи по-късно. Лошото е, че се ощетяват винаги малки състави, които са може би много ентусиазирани, но не толкова професионални. Там се спират държавни субсидии, предлагат им да търсят частно финансиране. Нещата все повече се развиват към частното спонсорство, както е в Америка, което, от една страна, не е лошо, защото гарантира повече пари от кръг верни хора. Но, от друга страна, те не са задължени с нищо, защото правят нещата от добра воля. Докато им харесва оркестърът – плащат, когато спре да им харесва, преместват ангажимента си към някое кино или балет, например, ако въобще останат в рамките на изкуството. Има прекалено много изкушения в днешно време. Преди някак си локалната музика, имам пред вид австрийската, тоест, европейската, е живяла от локални ресурси. Сега ресурсите са глобални. Примерно, за едно място при нас се явяват 200 или 300 души, от които стотина са азиатци. И почти винаги става дума за едно технологично ниво, в което те са по-добри. Там десет да отпаднат, единайсет ще останат, от тях шест вече са деца-чудо. Това не може да се каже за Европа, която разполага с много по-малко човешки ресурс и с много по-различно възпитани деца – по отношение на лична свобода, лично пространство; и с време за размисъл, с време тепърва да станат музиканти. При положение, че идват деца на тяхната възраст, които вече са музиканти… Всичко това задушава локалната музика. А тя е създадена в Европа – в Австрия, в Германия, в Италия… И това ме притеснява много, защото глобализацията се отразява на всичко. Глобализира се звукът на произведенията, те продължават да си звучат, те са гениални и винаги ще звучат, но в интерпретацията им изказът вече е съвсем различен, а публиката просто не е критерий никъде по света.
– Ще продължа темата за финансирането. Например, вашият оркестър, който е частен, говоря за юридическото лице Виенска филхармония, как се финансира?
– Най-напред от организации и агенции, които ни канят поради името и качеството на оркестъра. Желаят да ни чуят и плащат за това.
– И вие имате администрация, която се е натоварила с това и организира цялата дейност на оркестъра…
– Администрацията е от наши членове.
– При положение, че нямате главен диригент, тази администрация ли определя репертоара, гостуващите диригенти и солисти, или представители на самия оркестър?
– Не, представители на оркестъра говорят с ръководството, тъй като и ръководството е от нашия оркестър. Организираме заседания, на които се решават въпросите. Организаторите ни съобщават какво искат тези, които ни канят, или диригентите, които са поканили, и ние съчетаваме желанията на поканения диригент с нашите желания – какво бихме искали и ние да изсвирим. И се стига до съгласие.
– Доколко оркестърът на Виенската филхармония и на операта са едно и също?
– Дотолкова, че музикантите от Виенската филхармония свирят в операта.
– Това помага ли по някакъв начин на финансирането на оркестъра на Виенската филхармония или това са юридически две абсолютно различни институции?
– Оркестрантите в операта са нейни служители, които си получават заплатата от операта, а във Виенската филхармония финансирането е предимно от дейност и спонсори.
– Спирам с финансовите въпроси, така или иначе тази система изисква доста различен тип дисциплина и работа, отколкото се вижда на други места, а и у нас, разбира се. Нека да минем към нещо друго. Всеки инструменталист има своя собствен тон, свой звук, който той изработва, търси, променя постоянно. Но когато работи в оркестър, дори и когато е концертмайстор, той се съобразява с общата звучност, с баланса, който трябва да се реализира в общия звук. Да не стърчи, както казваме.
– Така е.
– Като човек, който е и солист, как се справяте с това раздвоение? Все пак, като солист вие работите по друг начин със звука – за определен автор, стил…
– Все пак, нивото на оркестъра е много високо. Ние се стремим към перфектната камерна музика в голям състав. Което определено помага за красивото звучене. Когато си в солова функция, принципно това не се променя. По-различен е мащабът на звука, различен щрих можеш да използваш, обемът е друг, да. Аз определено харесвам тази смяна на функцията – определям сама развитието и рамките на това развитие. А другото… да, ръководя групата, понякога и оркестъра, но, в крайна сметка, режисьор е диригентът.
– А къде ви е по-приятно – да сте на първия пулт в Музикферайн, където филхармонията изнася концерти, или в Щаатсопер?
– Различно е, но аз обичам и двете места. Много обичам опера.
– Повечето симфонични музиканти не я предпочитат.
– Е, в симфоничната музика произведенията са много по-кратки, много по-наситени в някои отношения, оркестърът е на сцената със солиста… А в операта се изисква гъвкавост, има и една неопределеност на моменти – какво ще се случи, една неизвестност. И на мен ми харесва тръпката на тази неизвестност и опитът да я преодолея, знаейки вече музиката и певците.
– В афишите на филхармонията и на операта за сезона съзрях тенденция, обратна на обичайната за два такива института. Афишът на Щаатсопер е по-модерен от този на Виенската филхармония. Операта предвижда две заглавия от живи композитори – от австриеца Йоханес Мария Щауд (1974) и от германеца Манфред Троян (1949). Докато филхармонията, като изключим една програма с Шьонберг и Кейдж, в която вашият съпруг Райнер Хонек (също концертмайстор на филхармонията) ръководи оркестъра, всичко останало е от стандартния класически оркестров репертоар, естествено с много известни имена.
– Щауд е водещ австрийски композитор, но аз не съм го свирила и досега не съм слушала никакви произведения от него. За мен това ще бъде също премиерно запознаване с музиката му – в Щаатсопер с операта „Поляни” (Weiden). Това е световна премиера.
– А „Орест” на Манфред Троян вече е играна.
– Не с нас. Вижте, Виенската филхармония е търсена като спомен от миналото – заради традицията да се свирят композитори, като Малер, Брукнер и цялата виенска класика; и като оркестър, който може да постигне това на доста високо ниво. Модерна музика ние не свирим, нямаме такава традиция, съответно всичко, което би прозвучало, едва ли ще е на нивото на една симфония от Хайдн. А има много модерни състави, които се занимават само с такава музика и могат да я изпълняват, при това, много добре. Така че, това за нас би било адресиране на усилия в погрешната посока. От време навреме във филхармонията свирим по-модерна музика – Чарлз Айвз, но той не е толкова модерен; свирихме и Матиас Пинчер. По-голямата част от оркестъра не желаят да свирят модерна музика. В операта сме задължени, защото там сме на щат, не определяме репертоара сами. И всъщност, има хубави и не толкова хубави модерни произведения. Свирихме операта „Сън в лятна нощ” на Томас Адес. Бях страшно впечатлена, много ми хареса, а и той дирижира прекрасно собствената си композиция – чуваше какво се случва и изискваше точно изпълнение на нотите. Работили сме с други модерни композитори, които казват: „Изсвирете го, както искате – може да изсвирите „си”, може и „си бемол”. От атоналната музика много ми допадна Black Angels на Джордж Кръм. То е страхотно произведение и много трудно, изисква много работа. Такива неща ми харесват. Но те са малко. Някои произведения са доста безсмислени.
– И все пак, когато един музикант свири и съвременна музика, звукът му придобива още допълнителни качества, които се отразяват при свиренето на класика. Това не е само мое наблюдение, разбира се. И в този смисъл, бих искала да ви попитам: на вашите колеги не им ли е скучно десетилетия наред да свирят само класически репертоар, колкото и той да е богат и прекрасен?
– В крайна сметка, човек, като погледне световната музика, класическата заема много по-голям отрязък от една въображаема линия, отколкото съвременната. Две трети от цялата музика свирим, не свирим една трета – и аз съм за тези две трети. Въобще не съм съгласна да свиря повече от едната трета.
– И публиката ви предпочита „двете трети”, което гарантира приходи от пълните зали. Но ето, част от вас отиват сега на „Вийн модерн”…
– Е, това е един опит да се покаже и друго лице на оркестъра…
– И освен това, Шьонберг е ваш човек…
– Знаете ли, преди години ние изсвирихме за първи път неговия цигулков концерт. Даниел Баренбойм дирижира, а синът му Михаел беше солист. И той казваше: „Ще си запиша, че не сте свирили този концерт!”. Свирили сме Вариациите за оркестър, но това произведение не бяхме.
– Колко месеца продължава вашият сезон?
– Оперният започва на 1 септември, паралелно върви и този на филхармонията, свършваме в края на юни, след което имаме почивка през юли. В края на юли започва Залцбургският фестивал, ние изпълняваме много опери там, имаме и концерти – това е през целия август. И като свърши фестивалът, започва сезонът.
– Оркестърът ви много пътува – сега имате седмица на Виенската филхармония в Япония и в Русия. И в същото време сезонът върви.
– Ние сме 143 музиканти и обикновено половината остават във Виена, другата половина пътува.
– Чувствате ли се и вие заплашени от променящия се свят, който все по-малко иска да е просветен и мислещ. Още повече, че сте частен оркестър. Въпреки колосалната история, която е зад гърба на филхармонията. Въпросът ми е доста песимистичен, но катастрофите не идват очаквани. Вие живеете в тази класическа Виена, как го мислите бъдещето?
– Мисля, че като цяло, нашият бранш доста залязва. И е крайно време да се разделим на малки групи и да тръгнем пак по села и паланки, за да пропагандираме класическата музика, защото това обучение липсва, няма пари за него и ние губим. Губим публика, а после губим и пари, ако го кажем съвсем директно. Ние сме на върха, ама в един момент и върхът ще бъде потопен или ще се смали.
– Какво се случва с чувствителността на съвременния човек, според вас?
– Няма нормален човешки контакт, замениха го социални портали, всъщност, едно безкрайно тъпо, извинявам се за думата, движение. Това не е писане, а просто едно натискане, което скоро ще спре, ще минем само на гласови команди, като роботи. Това е един онлайн Хайд парк. Отиваш, изговаряш се, решил си, според теб, проблемите, с леко избърсана съвест си лягаш, но всъщност, нещата в реално време продължават да са катастрофални. Ти обаче си изразходвал енергията си там. В това има нещо патологично. Когато липсва този пряк контакт с човека, с другия, ти нямаш контакт и със самия себе си. Ние се лъжем, че контактуваме, но това не е истински контакт. Технологиите помагат, но тяхното масово използване обезценява човека. А и съкратиха времето, колкото и да е странно. Всъщност, операциите, които извършваме с тях, са много повече, отколкото преди. Парадоксално, но факт. Трябва да изключим тази мрежа, за да бъдем отново хора.
– Вие постоянно криввате от оркестровата към соловата практика. Ще свирите ли пак в България?
– В България ще бъда през 2019 в Пловдив – заради европейската столица на културата. Ще имам 1 – 2 концерта камерна музика с австрийския ансамбъл „Вийн”. Вероятно и аз ще имам още един концерт там, на същия фестивал. Това е, друго няма, от филхармонията никой не ме е поканил.
– Имате страхотен път, който при вас като че ли се разбира от само себе си. Постоянно сте в конкурентна среда. Как се кове този характер да се отстоява всичко това – оркестър, опера, пътувания, концерти – солови и камерни, поддържане на форма, семейство с две деца. С това свиква ли се?
– Да, когато нямаш друг изход, се свиква. Аз нямам друг изход и свиквам. Освен това, искам да разширявам границите, не искам да мисля, че застарявам (усмивка). И ако видя някаква възможност, която да ми позволи да стигна по-далеч в изкуството, веднага бих пробвала. Ако видя нещо по-хубаво от Виенска филхармония, също бих пробвала, но засега не откривам. Все още ми е много интересно, сигурна съм, че цял живот ще ми е интересна музиката. Виждам нови неща в пиеси, които съм свирила през годините. Когато човек се развива, всеки момент е различен. Виждам много неща като предишната Албена, но също и някои по съвсем друг начин. Не искам да загубя този поглед върху нещата.
Вестник К – 9.11.2018